Деметра Дулева: Красотата на героините ми е контрапункт на грозното в света

Една световна криза, един град, осем героя, „затворени между стените му“. Париж никога не е бил толкова тих, толкова статичен. Четирима български емигранти, четирима французи, свързани помежду си повече, отколкото предполагат. Какво се случва с тях, когато пандемията от Covid-19 спре времето? Те поглеждат към себе си, към света, който е затворил врати за тях. Връщат се към миналото, за да решат какво да е бъдещето им. Екстремната ситуация ще ги постави в неочаквани връзки и безпощадно ще поиска от тях отговори на най-важните въпроси: кой съм аз, кое е най-ценното в живота, за какво си струва  да се бориш и за кого да се жертваш…

Това е сюжетът на новия роман на Деметра Дулева – дипломат във Франция, писател в България. „Авеню Версай“ с подзаглавие – „Кръгов роман за любовта“ е третата книга на писателката и изследва теми като емиграцията, себепознанието, страха от смъртта, грижата за ближния, любовта между хората и към живота.

Разговаряме с авторката за тези така важни теми, за романтиката (или не) на Франция.

– Деметра, защо „Кръгов роман за любовта“?

Всичко в „Авеню Версай“  –  пространството, времето, чувствата на героите  – описва кръг. Връща се там, откъдето е започнало, но вече променено. Символ на отправната точка е една бронзова розета пред катедралата „Нотр Дам дьо Пари“, около която е изписано: „Нулева точка на пътищата във Франция“.

Времето в романа също започва от нулевата точка, когато се пораждат отношенията между героите. Всеки от тях се връща назад, за да вземе нещо от миналото, което ще му потрябва, за да продължи напред, и по този начин затваря кръга.

Отношенията в романа също работят на кръгове от двама души – две сестри, учител и ученик, съпруг и съпруга, насилник и жертва, дете и родител, любовник и любовница. И в тези кръгове героите трябва да вземат своите решения.

В моите романи любовта присъства във всичките ѝ аспекти, тъй като е изключително сложно и всепоглъщащо чувство. Може да бъде източник на голямо щастие, но и на голямо терзание. Както може да окрили и вдъхнови, така може да причини доживотни травми.

– Как съпоставяш българите с французите в сюжета?

Не ги противопоставям по никакъв начин. Романът дори се опитва да помири двете гледни точки – българската и френската, тъй като Covid-19 беше добра възможност да осъзнаем, че всички сме човешки същества и сме поставени в еднакви условия, рискове и проблеми. Пандемията занули живота ни, за да го направи напълно еднакъв. Всички останахме у дома си, всички преживяхме едни и същи страхове, добихме една и съща ежедневна рутина на затворници в себе си, задавахме си едни и същи въпроси.

– Париж е обединяващата точка. В представите на хората, особено на тези, които не са го посещавали, той е градът на красотата и любовта. Тези представи отговарят ли на действителността, или са романизирани илюзии?

Париж е изключителен град във всяко едно отношение. Няма друг като него! От една страна, той непрекъснато се променя, върху него се наслагват векове история, архитектура, изкуство, съдби. И в същото време, онзи вечният Париж  – на любовта, творчеството, модата,  вдъхновението, демокрацията и свободата – е винаги един и същ.  И който иска и може да види това, ще го открие.

– Чували сме също така, че е много мръсен и занемарен.

Подобни твърдения винаги ме оставят без думи, дори не знам как да отговоря на хора, които започват разговора за Париж по такъв начин. Ако трябва да отговоря директно: Не, градът не е мръсен и занемарен. В него има стотици изключително красиви сгради, свързани с прекрасно поддържани улици като авеню „Версай“. Градската управа даже изчисти Сена и облагороди бреговете ѝ така, че парижани да плажуват и плуват в нея.

Ако трябва да отговоря по-сложно, бих казала, че Париж е град в непрестанен дебат, непрекъснато изгражда, непрекъснато руши, за да намери ново равновесие. Това е град, който познава диалога и се опитва да помири всякакви расови, политически и религиозни различия. Той дава пространство на всеки и възможност за изразяване на всяка гледна точка. Този град не е просто носител на универсалните човешки ценности, той ги формулира. Например, днес Париж се опитва да възпитава ново отношение към жената, към сексуалните различия, към екологичните промени и към… чистотата в града. Смятам, че в това отношение ние сме по-изостанали, поне в София, и има какво да научим.

– В твоето творчество жената заема централно място. Защо е така?

Винаги казвам, че не пиша женски романи, а романи от женската гледна точка – за света, за любовта, за отношенията между хората. Виждам и не съм съгласна с още живата традиция единият пол да е толкова изявен и богат, а другият – толкова потиснат и беден. Тази разлика се вижда и в литературата. Мъжете са имали много повече възможности за изразяване. Във всичките си романи – и велики, и посредствени, мъжете говорят за жени – разказват ни. Жените пишат за себе си по-рядко, а и писателките лесно и масово са поставяни в розовия облак на „женските романи“. Затова искам да изразя жената в нейната раждаща, вълнуваща и драматична същност, женската гледна точка като нормална равнопоставеност между половете. Разбира се, няма как да описвам литературни героини жени без присъствието на мъжки образи.

Затова давам красота на героините си, първо, като контрапункт на грозното в живота, и второ – защото красотата е нож с две остриета. От една страна, ти дава сила и власт върху мъжете, но от друга е оръжие, насочено към теб, защото ставаш по-лесно обект на наблюдение, на завист, на плътско желание, на контрол и дори на насилие. Равновесната точка между жената и мъжа е любовта.

Снимки: Кристиян Владимиров