„Рисунките са моето бягство“ – Петя Константинова пред Beautyfeed

Има художници, които рисуват света такъв, какъвто е.
Има и други – като Петя Константинова – които го рисуват такъв, какъвто ни се иска да бъде: по-мек, по-нежен, по-поносим. Свят, в който тъгата е синя, ангелите са съседи, котките са мълчаливи съучастници, а уличките – тесни, уютни и пропити с онова детско чувство за откривателство, което никога не си отива напълно.

Петя носи в рисунките си цял един вътрешен град – смесица от Стара Загора, Пловдив, София и Прага, спомени, недоизказани мисли и онзи постоянен стремеж към красота, който я е следвал още от дните, в които наднича през оградите, за да види смокини, хинап и дворове, изгубени вече във времето.
В нейния свят жените наблюдават света зад чаша червено вино, снегът пада тихо, а всяка рисунка е опит за усмивка – към себе си, към зрителя, към живота.

Между грижите за децата, ежедневните бягства от реалността и онова непрестанно търсене на творческо време „само за мен“, Петя продължава да рисува своите светове – с химикал, туш, акварел, пастел, и винаги с онази деликатност, която я прави разпознаваема дори когато самата тя отказва да дефинира „стил“.

Поводът за нашия разговор е предстоящата ѝ изложба в Пловдив – градът, в който е оставила едни от най-хубавите си години и към който се връща с обич и вълнение. Есенни листа, снежни покриви, ангели и котки – всичко това ще оживее в Лабиринт през декември.

Поканихме Петя да разкаже за детството, сините коси, рисуваната вечеря, Прага, баланса (или липсата на такъв) и онези мигове, в които изкуството е спасение.
Получиха се едни честни, топли и съкровени отговори – като самата нея.

Петя, разкажи ни повече за себе си и своето детство в Стара Загора. Как то повлия на творческото ти развитие?
Имах прекрасно детство (с което по някакъв необясним начин асоциирам новото си битие в Прага). Спомням си как откривах света малко по малко и колко огромен ми се струваше градът тогава. Когато бях на 6 години, родителите ми ме записаха в школата по пиано към Пионерския дом. Помня как всяка събота дядо ми ме водеше за ръка към школата. Тогава, на мястото на сградата на днешната Община (зад която се намира бившата сграда на Пионерския дом) имаше квартал с къщи, през който минавахме, за да стигнем до уроците по пиано. Обичах ( и още обичам) да надничам в хорските дворове и градини. От онези времена ясно си спомням клоните на смокини, хинап, райски ябълки, които се протягаха през оградите. Имаше нещо много приказно и магично в редичките къщи, прорязани от тесни улички. Такива места все още ме привличат неустоимо, но  повечето от онези къщи в родния ми град вече ги няма. Тук-таме са останали самотници, сгушени между високи нови здания, които са се примирили, че и техния ред ще дойде…  Но самата атмосфера, приказният уют, който носят къщите и градините, учудването, откривателството, очарованието от света – това съм пренесла от детството в сегашните си рисунки. Може би чрез тях отново се превръщам в дете, отново учудено изследвам живота около себе си, може би това е началото на творческия импулс… да откриваш своята реалност, да я доизмисляш, да я претворяваш…

Спомняш ли си първата си съзнателна среща с изкуството? Кой или какво те вдъхнови да започнеш да рисуваш?
Първите вдъхновители са книгите с картинки. Когато си дете и още не можеш да четеш, илюстрациите са твоите книжни магьосници. Избираш книгите според рисунките в тях. И ги обичаш заради илюстрациите. Мисля, че именно в онези приказни картинки се крие първия порив към рисуването и първото влюбване в нарисуваните образи.

Как се развива стилът ти през годините? Имаше ли определен момент, в който почувства, че си открила своя уникален глас като художник?
Не мисля. В самото начало рисувах основно с химикал (още от училищните времена, в които просто рисувах на гърба на тетрадките, както повечето деца правят). След това много дълго време химикалът си остана моят начин да рисувам. Четката влезе в арсенала на инструментите, които използвам, едва преди 10-12 години 😊Но престрашиш ли се веднъж да опиташ – не спираш. Първоначално бяха водните бои, после туш, акварел, акрил, пастел… Все още не зная с точност кое е моето. Обичам да ги съчетавам в една рисунка, да ги смесвам, да изненадвам самата себе си с резултата. За стила – също ми е трудно сама да определя себе си. Може би отстрани е по-лесно да се види ( от позицията на наблюдателя), в която аз не мога да вляза ( за себе си).

Защо избра да се преместиш в Чехия и как това решение повлия на твоето изкуство?
Изборът дойде съвсем случайно. Нито съм планирала някога да се местя, нито съм имала желание да живея извън България. Появи се професионална възможност за съпруга ми във фирма, позиционирана в Прага и решихме да скочим в тази промяна. Не сме имали нито планове, нито визия какво ни очаква, колко време ще останем, как ще се справим, дали ще се справим. Не го мислихме чак толкова, (а и нямахме време да го премисляме, защото съпругът и трябваше да реши бързо и да започне работа на новото място). Та в един октомврийски ден преди 10 години  събрахме основния багаж, натоварихме котките в колата и се отправихме към непознатото.
Не беше лесно, но пък беше безкрайно интересно, защото на 36 г започнах всичко от начало – отново опознавах света около себе си, проговарях език, адаптирах се в нова среда… От позицията на пораснал човек тези процеси са вече осъзнати ( което не прави нещата по-лесни, разбира се). Прага е един от най-красивите градове, с които съм била. Не е никак трудно да се влюбиш в града. Невероятна архитектура, прекрасни паркове, реката, мостовете, хълмовете, фенерите,  цветовете, ароматите… Прага е като декор от вълшебна приказка и може би фактът, че идвам от друго място и тази среда не е даденост, в която си роден, в която си израснал, създава това усещане за постоянно очарование, за приказност, за влюбване. Никак не е трудно да ти се прииска да я нарисуваш, да я пренесеш върху хартия, която ще остане дори и след като си тръгнеш от града…

Каква е историята зад „Момичето със сините коси“?
Няма конкретна история. Образът на жената често присъства в рисунките ми и най-често тя просто наблюдава света зад чаша червено вино и се усмихва…Наскоро научих, че синьото се приема за цвят на тъгата… Не зная дали момичето със сините коси носи в себе си тази тъга, вплетена в цвета на косите, но ми се струва, че меланхолията, тъгата, носталгията – те винаги се крият дълбоко в погледа на моите нарисувани жени… Може би така ги изваждам от себе си и слагам по мъничко от тях в картините.

Прочети повече тук: В плен на ‘Момичето със Сините коси’: Моето пътешествие в света на Петя Константинова

Как балансираш работата си като илюстратор на книги и списания с личното ти творчество?
Всъщност все по-рядко поемам ангажименти като външен илюстратор към странични проекти. С времето осъзнах, че не винаги успявам да се сработя с чужди идеи и понякога удоволствието от рисуването се превръща в тежест, ако не се разпознавам в идеята, по която работя. А единомислието или по-скоро единоусещането е много важно, за да се получат нещата по най-добрия начин.
Може би фактът, че дълго време съм работила като изпълнител в издателство, а след това и в търговска компания, сега ме кара да ценя и браня свободата, която ми дава рисуването. Затова по-важен за мен е балансът между времето за рисуване (което по някакъв начин е и моето време, време само за мен, за моето настроение, за моите мисли) и времето за семейството, за децата, за дома и приятелите, което никога не стига и там винаги има едно задъхано бързане между детската градина, кръжоците на малките, пазаруване и готвене, неделното училище и т.н. От години всяка сутрин започва с алармата на будилника и сънят се превръща в лукс, който само допреди няколко години изобщо не съм ценяла.

Разкажи ни за процеса на създаване на „Нарисувах ти вечеря“. Как се роди идеята за тази уникална готварска книга?
Идеята се роди, когато все още работех в рекламния отдел на една търговска компания. Сградата на фирмата разполагаше с оборудвана кухня и с колегите ми често заедно приготвяхме и споделяхме обяда си. Почти всеки ден разменяхме рецепти и опитвахме нови ястия. Така се появи и първата рисувана рецепта – кюфтетата от леща. Като на шега – от идея, споделена между колеги до нарисувана рецепта във вътрешния фирмен бюлетин. Нарисуваната рецепта много се хареса на колегите и така се постави началото на една рисувана поредица с готварски рецепти, която по-късно пренесох във фейсбук страницата си и оттам ( лед почти 10 години) пък събрах между кориците на книгата.
Всъщност фейсбук страницата даде публичност на рисуваните рецепти и именно оттам дойде идеята да ги събера в книжно издание, а издателство „Потайниче“ предложи да го реализира и така се случи всичко: от размяна на кулинарни идеи в един офис се роди книгата „Нарисувах ти вечеря“😊

Какви теми и послания се стремиш да предадеш чрез изкуството си?
Ако влагам някаква идея в рисунките – то тя е да усмихнат ( донякъде се опитвам да усмихна себе си, когато не ми е до усмивки).
Доколко съзнателно и доколко не, в рисуването откривам някакъв по-добър свят от този, който ме заобикаля.
Дали с порастването, дали потапянето в родителството, дали от призмата  на живота в чужбина, реалността, която е извън моя мъничък личен свят,  все повече заприличва на арогантен експеримент, който смазва със своята бруталност. И рисунките са моето бягство. То помага на мен да приемам дните по-лесно и да не губя вяра, че бруталността днес няма да се превърне в нормалността утре. Надявам се да помага и на хората, които срещат картините ми в мрежата.

Как балансираш творческата си кариера с личния живот? Имаш ли някакви трикове за поддържане на този баланс?
Все още не успявам да намеря баланс. С появата на децата всички приоритети се пренаредиха и все още не съм намерила правилната формула как да подредя времето си така, че да ми стига. Често просто не смогвам. И все още се уча да приемам, че не успявам с всичко, което ми се иска (много труден урок, в който често се провалям). Единственият трик (ако това е точната дума), който съм забелязала, че работи при мен е, че едно наспиване може да бъде ключ към по-добрата ми версия. Стига да мога да си го позволя.

Кои художници или творци – съвременни или исторически – те вдъхновяват най-много?
Много ми е трудно да ги вмъкна в категория „съвременен“/“исторически“. Фактът, че сега чрез интернет имаме достъп до почти неограничена информация, поставя въпроса на по-различна плоскост. Чрез екрана всеки ден срещам нов (за мен) артист, било то съвременен или пък такъв, живял преди години, който да ме впечатли с това, което прави и да запалва в мен творчески импулс. Но забелязвам в себе си и едно пренасищане. Ефектът от емоцията при среща с нов творец, малко по малко започва да заглъхва с интензитета на тези срещи. Затова се опитвам да правя паузи. Да не гледам, за да не виждам. Да търся вдъхновение в собствените си преживявания или да го провокирам чрез пътуване. Пътуването винаги работи (като източник на вдъхновение и нови идеи). Или поне при мен. И поне засега.

Ако можеше да поговориш с младата Петя, която тъкмо започва своя път в изкуството, какъв съвет би ѝ дала?
Не мисля, че бих могла да й бъда много полезна, защото е най-добре сама да стигне там, накъдето е тръгнала, за да придобие своя опит и да се приеме. Но все пак бих я подкачила да не взима нищо чак толкова сериозно. Често това, което ни се струва едва ли не жизнено важно, е такова само за нас. И често не всичко се случва на всяка цена. Или просто не му е дошло времето.

Какъв съвет би дала на младите творци, които искат да се развиват в творческите професии?
Да правят това, което обичат. Да не спират да го правят, дори когато вадят прехраната си чрез друга професия и различна работа. Когато я носиш в себе си и дадеш шанс на тази потребност (със сигурност не е лесно, когато трябва да се разкъсваш между работата, която ти дава финансова сигурност и творчеството, което ти доставя удоволствие), то нещата започват да се случват в някакъв момент. В точния момент.

Имаш ли любима дреха или аксесоар, който те кара да се чувстваш най-креативна, когато рисуваш?
Котка?

За предстоящата изложба в Пловдив

През декември предстои твоя нова изложба в Пловдив – разкажи ни малко повече за нея. Какво могат да очакват посетителите?
Изложбата в Лабиринт планирахме още през лятото на 2024 (за да дадем достатъчно време  на музата да се развихри, а и аз самата да успея да планирам изложбата и свързаното с нея пътуване, логистика на картини и семейни ангажименти). Факт е, че основната част от картините, които ще покажа, са създадени през есента, но някои от тях са нарисувани още преди година.
Може би и затова повечето картини носят в себе си есенно-зимно усещане – пъстри листа, снежни покриви, червено вино, задължителното котешко присъствие, любимите ми ангели…
Надявам се изложбата да донесе онова коледно настроение, което добавя малко магия към празничните дни. И да усмихне зрителите.

Има ли водеща тема или концепция, която обединява творбите?
Не мисля.

Какво за теб означава да представиш изложба именно в Пловдив?
Пловдив носи в себе си едни от най-хубавите години в живота ми (оставила съм  8 от тях под тепетата, като последните няколко поделях в постоянни подскоци между София и Пловдив). Емоцията да покажа картините си точно там е винаги лична и много силна като заряд. Много обичам да се завръщам в Пловдив и всеки път преоткривам нещо различно и ново.

Работата по изложба често е дълъг и емоционален процес – имаш ли си любим момент в подготовката или ритуал преди откриването?
По-скоро преди откриването винаги натрупвам напрежение и човъркащо безпокойство, а след откриването идва една лекота (когато „страшното е минало“), която ме изпълва с радост и след това я нося с дни, със седмици…

Ако трябва да опишеш в едно изречение какво искаш хората да почувстват, когато застанат пред твоите платна – как би го казала?
Да почувстват себе си. Може и да греша, но ми се струва, че човек усеща в една картина това, което сам къта в душата си.

Следва продължение…

Следете страницата на beautyfeed.org за информация за предстоящата изложба. А междувременно не пропускайте да се абонирате за каналите на Петя тук:

https://petyakonstantinova.com