Истанбул… Ах, Истанбул

Ехооо, пак съм аз – как сте, бе хора? Гърми ли ви нещо 🤣? Ако не – значи всичко е точно!

Днес статията ще е малко по-различна… и да кажем – по-дълга. Затова се подгответе. Ако не ти се занимава да я четеш – споко, брат, просто недей – не те карам насила. Може да я напуснеш и да се върнеш пак, когато си в настроение. А за тези, на които им е интересно – моля, настанете се удобно, може да си запалите свещ, да си направите чаша чай или кафенце (говоря на дамите, разбира се). А за господата… ами, всъщност за тях не знам точно. Моят господин пръв чете творбите ми и май си стои без нищо. Хахаха. Мъже – странни същества.

Пренасяме се в Истанбул

Посещавала съм града няколко пъти, но преди доста време. За онези пътувания няма какво толкова да споделя, но последният път беше друго нещо. Юни, тази година. Цялата организация беше дело на кака ви Мерал. Чували сте вече за нея – същата, с идеята да ми вдигнат паметник в Капана. 😄 Моята роля – да взема билетите и да си стегна багажа.

 Началото

Директно сме сутринта на автогарата, след това метро, малко лутане в търсене на хотела – и готово. Бързо освежаване и потегляме към първото ресторантче в програмата – Sirkeci Lokantasi 1912. Много красиво и автентично място. Самата сграда и тези около нея бяха от старата архитектура на града. Там си изядох тост с авокадо, за гида – кроасанче с шоколад и латенце. Бяха вкусни – е, една идея по-завишени цени, но няма как – просто кафенцето беше хубаво.

 От Европа в Азия

След това се прехвърлихме в азиатската част – свършихме някои неща… те са тайна- майна. 😁

Направихме бърза спирка в едно нашумяло TikTok местенце за матча… ама май само шумът си заслужаваше. И двете напитки бяха айс – аз си избрах класическа матча с овесено мляко (краве избягвам), а Миралчето си поръча матча с роза. (На арабски името ѝ е с буквата И – често така ѝ казвам) – кефи се. Моята ставаше. Не беше най-вкусната, ама се пие. А нейната… леш на леша. ХАХАХА! Така съм се смяла! Сега ще се чудите: „Защо, какво толкова?“
Обяснявам веднага – но обещайте да ми следите мисълта, че и аз чат-пат се губя, а това не е добре.

Следва кратко описание на güzel hanım – Мерал!

😂 Кифла + Мотокар = Мерал

Аверчето Мерал е жена с две личности в себе си. Едната – топ кифла. Другата – точно обратното. Какво искам да кажа? Виждаш я и си казваш: „Баси кифлата!“- красива, винаги стилно облечена, от онези класните кифли – не селските. Шопинг маниак. Но от другата страна обаче – мултифункционална и върти целия бизнес. Работи 6 дни в седмицата, по 9–10 часа на ден. Товари и разтоварва тежки материали… без да си счупи маникюра. И най-впечатляващото? Кара мотокар! Някой момък сега ще каже: „Е, какво толкова?“
Ами ей такова – тя не само го кара от точка А до точка Б, ами и нарежда, вади материал от стелажи и всичко.
РАБОТИ С МОТОКАРА.

Горе-долу разбрахте за какъв човек говоря.
(Обръщение пряко към нея: такава реклама ти направих, че ако не ме заведеш в Капана на вечеря, в следващата статия ще си върна думите назад!)

Назад към матчата

Мисъл. Следене.

Матчата с роза, както казах, беше леш – с някакви листенца вътре, които като отпиеш, ти се лепят за сламката и по устата. Първоначално кифлата взе превенция – бършеше листенцата със салфетка. Нооо… на четвъртата-петата глътка характерът на челния товарач Мерал надделя и започна директно да ги плюе на тротоара. ХАХАХА. След това – розата в коша и край.

Пазарна лудница

Следваше шопинг. Страшни търговци! Добронамерени, любезни, учтиви. Пазарите им са препълнени със стока – можеш да си купиш всичко. Красиви и подредени сергии. Магазини. Локуми, бонбони, фурми, подправки, чорапи, тютюн за наргиле, дрехи… абе всичко! Всичко! Влизаш в магазин за чанти – задължително ти дават вода, предлагат чай. Не си харесаш нищо? Няма такъв вариант. Тръгваш след продавача и той ти показва още три етажа с чанти, носи от други места, предлага, уговаря, пазариш се… Опасна работа са. Както предполагате – кака ви Мерал си джумолка туркиш и ни беше много лесно.

В следобедните часове седнахме в едно малко ресторантче с 4–5 масички и хапнахме…
Пак беше вкусно – в Турция май навсякъде е вкусно и има от всичко. После запалихме пешеходната тротинетка и газ към хотела. Нашият гид беше избрал топ локация – хотелът беше в европейската част, близо до Капалъ чаршъ пазар, с хубави ресторанти и пешеходно разстояние до Босфора, фериботи и невероятни гледки. Излизаш на площада и виждаш “реката„ и един красив Истанбул.

Вечер в Чиран Сарай

Вечерното контене не беше лесно – все пак спахме 3–4 часа. Но щом ще ходим в Чиран Сарай – намерихме сили. (Говоря за себе си – извънземното с мен имаше още повече енергия.) Таксито ни метна до въпросната локация – забележете, не на входа за простолюдието, а на VIP-а! 😄 Ето ги малките бонуси, когато си с кифла с мармалад!Разбира се, направихме няколко снимки, и аз – оперената – направо влизам. Обаче се оказва, че не било разрешено – не се допускали туристи от тази страна. Е, аз пак си влязох. Никой не ме спря, охраната даже ми се усмихна и ме остави да снимам.Голяма късметлийка съм. И красавица де – (малко реклама и за мен.) 😁

Седнахме в градините на сарая – палми, Босфора, палата… абе като в приказките! Поръчахме си коктейли, наргиле за аверчето и кеееф. Вечерна разходка в градините с гледка към Босфора и чувството, че сякаш съм принцеса, разхождаща се в палата си, още ме зашеметява.

Olden 1772–– любов от първа закуска

На следващата сутрин  – вече свежа като лимон – чаках с нетърпение кака ви Мирал да се излюпи и да каже къде ще закусваме. Коментар от предния ден беше, че може да е нещо по-скромно – все пак вечерта ни чакаше лукс…

Е, скромност – ама не баш. Двете кифли напудрени и воала! В кълъбълака сме – разхождаме се по калдъръмените улички, с хиляди магазини и още толкова стоки по тях. Отвсякъде виждах ръце, които държат чашки с чай, предлагат ти да изпиеш една – и, разбира се, да си купиш нещо. Но! Не са досадни – не са като в Египет.

Измъкнахме се от „чаената гора“ и попаднахме на една по-спокойна уличка. Започнахме да се оглеждаме за място, където да седнем. И какво да видим – пред нас е ресторантът, за който Hanımefendi ми беше разказвала и съм гледала нейни снимки! Естествено, влезнахме. Както каза тя: „Поне да го видя.“
И познайте – излезнахме ли? Не, разбира се! Казах ѝ, че оттук няма как да си тръгна. Пари има – и те са за харчене.
Влюбих се.

Малко като музей, много като приказка

Olden 1772 – едно от онези места, дето не знаеш музей ли е, ресторант ли е, или просто филм. Стара сграда с история, хотел и ресторант в едно. Балкон с гледка към бар с напитки, вити стълби, зеленина и стъклен покрив, който прави сутрешната закуска да изглежда направо царска.

Настаниха ни на маса за двама, но след като сервитьора разбра поръчката, учтиво предложи да ни премести на по-голяма. И не напразно – закуската се състоеше от сто компоненти и чиниите отрупаха всичко.Включен е и портокалов фреш, и разбира се – турски чай, който, когато намалее, ти се долива на мига. Няма да изпадам в подробности колко вкусно беше всичко, за да не ви дразня излишно.
Още сега ви пожелавам да посетите Истанбул и поне едно от местата, за които ви разказвам.
(Еее, не точно едно. Две са – Чиран Сарай (Çırağan Palace Kempinski Istanbul) и Olden 1772 в което се влюбих.)

 Моят момент на Босфора

След това решихме да се разделим за малко – тя да пазарува, аз да гледам Босфора и хоризонта. Намерих си едно кафе-ресторантче по едни чокаци, които трябваше да преодолея и се позиционирах там. Седнах на терасата – пред мен: спокойствие и красота. Полюбувах се на гледката и когато вече трябваше да ставам, сервитьорът забеляза, че не съм си изпила напитката-беше смути.Настоя да я смени – и веднага ми донесоха такава без захар. Държат да те изпратят с усмивка.

 Вечерен шик и неуспешен нощен живот

С Мирал се чакахме пред една голяма и красива джамия. После – малко почивчица, ревю на новите покупки и хайде на вечеря. Имахме резервация в един от най-лъскавите ресторанти и клубове на Истанбул – Oligark на брега на Босфора. Такси – мост – другата страна на града. И там, разбира се – гъзария на гъзарията. Клубът е на две части – първо бар, после ресторант. Всичко е под открито небе.Настаниха ни на масичка за двама със странична гледка. Менюто – разнообразно. Аз взех суши и ризото, тя – салата и агнешко. Стартерите – горе-долу. Моето основно – добре. Нейното – гадост! Каза, че не е яла по-гадно агнешко от това. След полунощ се прехвърлихме в бара. Коктейлче, снимки… ама музиката – зле. „Хубавите“ турски песни липсваха. Теглихме им една „ай сиктир“ и си излязохме!

---

Намерихме „нашето“ място

На самата улица – заведение до заведение. Прехвърлихме се в друго – пак греда. Трето – пак нищо. Почти се отказахме от нощния живот… докато не чухме страхотна турска музика! Пресичаме – точното място! Най-малкото, най-невзрачното, но пък най-якото. DJ-те си знаеха работата. Танци, манци, и към 4:00 – край, затварят. Аз можех и още, ама никой не те пита…

---

Последен ден – и финален подарък

Последният ден започна рано. Специално за мен – изненада и подарък от селфи-фотографа на пътуването – кака ви Мерал. Изненадата включваше пътуване с ферибот по Босфора – обожавам!
А това, което ни очакваше след това, беше SeaBike. Нещо като нашето водно колело, ама по-яко. Обичам да преживявам нови неща – това ме зарежда. И така, двечките си караме колелото и обикаляме по Босфора, екипът на водните спортове ни снима, г-ца Кифльоч си направи около 100 снимки, на мен 200, и времето ни изтече. Повтарям се, но и тук ни поканиха да седнем, сипаха ни чай…
Не беше излишно – все пак това си е тренировка, имаше нужда да отдъхнем.

 Риба в питка и Güle güle

След това изпихме по едно студено лате и хайде обратно по маршрута. Стигнахме познатия площад – прегладнели, малко заспали, и по предложение на другарчето да опитам още нещо, което в България лично аз не съм срещала, се намърдахме в един голям и открит – да кажем – ресторант, който просто се пръскаше. Кухнята на ресторанта представляваше една голяма лодка, която леко се клатушка от вълните. В нея – мъже готвят. И знаете ли какво? Готвеха риба (скумрия) – изчистена, на скара с дървени въглища.
Слагат ти я в една голяма питка с лук, усмивка и…. ядеш и ревеш. Не знам дали защото бях много гладна, или наистина беше толкова вкусно – но си облизах пръстчетата. Периодично минават да ти предлагат напитки, а специално за гурме – ястието се предлагаше и зелева чорба. Мдааа…

Седнахме на една пейка до водата – гледахме движението по Босфора, вдишвахме последни глътки Истанбул, без много думи. Просто тишина. После – обратно към реалността. Автогара, малко чакане, още малко глад… но не можеш да изпратиш Истанбул без една баничка с кашкавал и айрянче от веригата Bülent Börek. Взех си и една голяма кутия за вкъщи, защото, нали… кой знае кога пак? Оттам – на пирончето на автобуса и обратно в милата родина.

---

Финалната мисъл

Иии… това е.

Дано сте ми следили мисълта – хахаха!
Дано сте се насладили и посмели на приключението ни.

Не ме съдете, ако не ви е харесало – аз съм абсолютен любител и напълно нова в сферата на писането.

Но го правя с любов ❤️ а това беше Моят Истанбул – пъстър, вкусен, лъскав, шумен и пълен с чар. Тук няма как да останеш без емоция – било то от аромата на чай, от тост с авокадо, от ферибот по Босфора или от питка с риба, дето я ядеш с две ръце и затворени очи. Град, който винаги има с какво да те изненада. И ако някой ден се озовеш там – спомни си този разказ. Или не – просто изживей своя собствен, ама задължително мини през Olden 1772 (поне да го видиш 😊) А аз ще се върна отново. За още аромати. Още гледки. И още истории, които чакат да бъдат изписани.

До следващото приключение…
АНДРЕАНА

ЦЕНИТЕ – или колко струва кефът

Не исках да ви разсейвам постоянно с цени и сметки в разказа – все пак да не сме в отчет на НАП – затова тук ви давам едно обобщение. По спомен, разбира се, и с уговорката, че всичко зависи какво ядеш, какво пиеш и в какво настроение си.

На човек:

• Закуски в хубави ресторанти – около 60/70/80 лв
• Вечери – 100/120/130 лв
• Кафенца – 10/20/30 лв
• Клуб/бар – 30/50 лв за коктейл
• Малки местенца за хапване – 10/15/20 лв
• Геврек на площада – 1/2 лв
• Чай – безплатен – всички те черпят

За пътуване с ферибот, водно колело (SeaBike), шопинг и други емоции… цената не се смята. Това си е от бюджета „за душата“.

ДРЕХИ И СТИЛ (бонус за дами и господа с куфари):
В Истанбул има много туристи и всеки си носи каквото си реши, но от уважение към религията и местните хора, повечето човечета – включително и ние – не се разхождахме с мини поли и разголени деколтета. (Това не е и в нашият стил, де.)
Не че няма такива индивиди – особено в клубове и дискотеки – видяхме доста девойки, които сякаш бяха забравили да се облекат. Но там някак си минава – друго е, нощен живот, музика, коктейли, всичко се върти по свои правила в този не спящ град.

ПРЕВОД :  

güzel hanım – красива дама / красива жена hanımefendi – госпожа / дама (учтива форма на обръщение към жена) güle güle – чао / довиждане (буквално: „с усмивка“, използва се, когато някой си тръгва)