С книгите на Петя Кокудева се срещнах за първи път преди близо десет години. Тогава бях на 23 – току-що завършила университета и работех в малко магазинче за ръчно изработени неща в Капана, Пловдив. В тихите часове на деня посягах към рафтовете, където стояха нейните книги – онези малки вселени, изпълнени с фино чувство за хумор, мъдрост, нежност и онзи особен тип въображение, който те кара да се усмихнеш и да замълчиш едновременно. Помня как страниците се подреждаха идеално в синхрон с илюстрациите на Румина Беневенти – сякаш думите и рисунките бяха родени една за друга.
Години по-късно продължих да следя Петя – не само като автор, но и като човек, който умее да гледа на света с един различен поглед. Когато излезе новината за предстоящата ѝ книга „Най-голямото мрънкàло във Вселената“, знаех, че е време да се случи един разговор. Разговор за ПЕТЯ – човекът зад историите.
Имах щастието да я поканя в рубриката „Срещи с творци“ в BeautyFeed – за да поговорим за вътрешния ѝ компас, за процеса на създаване, за мрънкането (което понякога е поетичен ресурс), за смешността на живота, за Азия, за Лупо и Тумба, за работата с деца, за силните творчески партньорства… и за новата книга, която ще излезе официално на 15 декември, а дотогава може да бъде поръчана предварително с автограф тук.
Преминаваме към разговора такъв, какъвто се случи – истински, откровен, без украшения, с много хумор и мисъл.
ЗА ПЕТЯ – ЧОВЕКЪТ ЗАД ИСТОРИИТЕ
Ако се върнеш към първите си книги – каква Петя беше тогава и каква е Петя днес?
Ако го погледна през книгите си, голямата разлика е в нагласата: тогава нямах представа за кого пиша, кой ще го чете. Сега знам, че ми се пише за деца. Дали го умея, или не, е съвсем друга тема – но това е, което ми се прави изотвътре.
Кои събития или хора са те оформяли най-силно като човек през последните десет години?
Без никакво съмнение: съпругът ми Георги. В последните 18 години той е буквално житейска школа за мен. Научил ме е как да съумявам да се успокоявам сама, как да вирея по-лесно в силно несигурна среда, как да постоянствам, как да се радвам на и във процеса към мечтата… Но най-важното е, че това не са просто думи. Той тези неща поведенчески ги въплъщава и аз ги наблюдавам ежедневно “на терен”. Човек учи и се формира най-мощно през материята на прекараното с някого време, затова е добре внимателно да избира с кого го прекарва.
Какво те зарежда в дните, в които нямаш сили за творчество?
Моите професии – извън книгите – винаги са били творчески. Завърших журналистика и работих първите години като репортер в седмичник. Тогава беше извънредно важно да имаш идеи за интересни материали, да бъдеш изобретателен.
После близо 20 години работих като копирайтър – в самия център на тази професия е оригиналността, всеки ден създаваш концепции и печелиш или губиш конкурси в зависимост от това колко са силни и уместни твоите идеи. Така че по силата на професионалния ми път за мен творчеството не е някаква отвлечена дейност, присъща на поети и художници, а ежедневие. Сили за творчество? Толкова години никой не ме е питал имам ли сили да измислям идеи, че и аз вече не се питам. Просто действам, пък каквото произлезе. Често нищо не произлиза, но това е неотменна част от самото творчество. Освен това всичко е с творчески заряд – да видиш двама души да се карат на улицата и да ти хрумне как ще е подходящо да се намесиш конструктивно също изисква изобретателност.
Кое е последното нещо, което истински те разсмя?
Петгодишната ми дъщеря, която делово ми каза да не се притеснявам – ще правела само “спокойни бели”.
Какво би искала хората да знаят за теб, отвъд книгите и публичния образ?
Възможно по-малко. Никому не е нужно разочарованието от срещата с винаги противоречивата личност. Вярвам, че книгите са най-доброто от себе си, на което е способен един автор – те, при добър късмет, превръщат злочестините и сенките му в нещо красиво. Останалото е сложна и нееднозначна мешавица.
ЗА ТВОРЧЕСКИЯ ПРОЦЕС И ВЪТРЕШНИЯ СВЯТ
Как изглежда твоят вътрешен творчески компас?
Привлича ме светът на идеите. Не се интересувам много от разказване на истории например. Нито от послания. Важно ми е да открия мислене или тип език, който ми разбутва ума или ме вълнува така силно, че ми променя перспективата. В писането и четенето ми харесва играта на ума.
Как разбираш, че една идея е готова да се превърне в книга?
През редакциите. Саморедактирам много и ясно мога да видя момента, в който започвам да развалям построеното. Настъпва едно усещане на объркване – вече не знаеш кое звучи добре и кое не. Оттам насетне на ход е редакторът, външното око.
Имаш ли ритуали, навици или малки рутини, които поддържат творческото ти настроение?
Много обичам смешни до нелепост рисувани герои или играчки. Като например джуджетата на финландския художник Маури Кунас или пък удивителните персонажи на френската компания Moulin Roty. Като видя нещо такова, ми се приисква да измислям.
Откъде идва характерното ти чувство за хумор – онова, което така естествено се прокрадва в историите ти?
Бях сериозно, вглъбено дете. Никога не съм се преживявала като човек с чувство за хумор. Може би това ме е освободило от рамките в хумора – нали знаете как децата усещат по какъв точно начин са забавни за другите и го тренират, вкарвайки се неусетно в калъп. Вероятно при мен тази празнина е отворила място за някаква моя си характерност.
Какво най-много те вдъхновява в момента – теми, настроения, образи?
Азия! Когато отидох за първи път преди 9 години, нейната непонятност, жега и пренаселеност ме отблъскваха. Постепенно обаче започнах да я обиквам – както се обиква чепато и недружелюбно коте, което вече си приютил у дома. Не ме привлича обаче тази екзотична, духовна репутация, която Азия има сред европейците. Тя ме привлича по-скоро с конкретиките си – гигантските кални реки, повсеместната бухлатост на тамошния тип растителност, оризовите села, гласът на гекона върху покрива сутрин…
ЗА КНИГИТЕ И ГЕРОИТЕ
Имало ли е момент, в който някой герой те изненадва или „отвори“ нова тема за теб?
Кучето Лупо от книгите за Лупо и Тумба първоначално беше само поддържащ герой в една образователна поредица. После го повиших в главен герой! А за енота Тумба много дълго време пишех поредица от стихотворения, които така и никога не са били издавани. Така че, да – героите си търсят мястото и гласа, понякога дълго.
Как избираш имената на своите герои?
Това е интересна тема, защото е свързана с работата на несъзнаваното в писането. Например на много късен етап осъзнах откъде идва привързаността ми към името на Тумба – майка ми винаги обича да си потърква тумбака, когато е сита. С една комична ведрина и пакостливост. Оттам идват и името, и цялата енергия на този герой. Но докато го създавах отначало, не съм си давала сметка, че Тумба е майка ми и онова, което много харесвам у нея.
Към кого вътрешно говориш, когато пишеш – към децата, към едно конкретно дете, към вътрешното си дете или друго?
Не знам как е било отначало, но сега – тъй като често общувам с деца – си представям тях. Често по срещи ги питам знаят ли тази или онази дума – това се пренася и в процеса на писането, мисля го, питам се наум как да го кажа, че да ме разберат и да остане звънко и красиво. Тази трудна игра ми е любима: как хем езикът да е хубав, хем достъпен.
Има ли послание или ценност, които винаги се стараеш да оставиш между редовете?
Сега е много актуално да “се предават послания” и да ни учат на ценности, но аз просто не вярвам, че работи така. За мен голямата роля на литературата е да държи ума ти буден, а въображението ти – тренирано и изобщо налично. Ако човек умее да разсъждава и да си представя непознатото, това е много по-мощно и органично умение от заучените ценности.
Кои твои герои усещаш като най-близки до себе си – и защо?
Кучето Лупо, защото е съзерцателно настроено и навсякъде се оглежда за дребни, невзрачни изящества.
СПЕЦИАЛНО ЗА НОВАТА КНИГА „НАЙ-ГОЛЯМОТО МРЪНКÀЛО ВЪВ ВСЕЛЕНАТА“
Как се роди идеята за мадам Мрън? Помниш ли първия момент, в който „я чу“ или „я видя“? Книгата засяга темата за мрънкането, но и за решаването на проблеми. Има ли лична история или наблюдение, което те подтикна към тази тема?
Това е книга, която се породи в крачка, буквално от ежедневието. Ние с петгодишната ми дъщеря сме си мрънкала естествено и реших да опитам с някакъв литературен финт да ни помогна и на двете. Първо, въведох в разговорите ни външен образ – кравата мадам Мрън. Всеки път, когато дъщеря ми се размрънкваше, й казвах: Краве, пак ли има проблем? Искаш ли да си сложим антенки вместо рога и да помислим за решение… Така дъщеря ми отнасяше критиката не към себе си, а към измисления герой. И вместо да се защитава и инати, това й даваше спокойствие да се впусне в измисляне. В един момент и тя започна да прави така с мен – когато аз мрънках. 🙂 И не че по-малко мрънкаме, но сега много по-бързо и натренирано минаваме към веселата фаза, в която мислим решения. Реших, че щом помогна на нас двете, може пък книгата да е от полза и на други.
Планетата, където си внасят проблеми, за да ги решават, е много силен образ. Какво искаше да изследваш чрез него?
Ами, това, че всяка сложна ситуация си е малко и игра, пъзел за подреждане. Ако нагласата ти към бедите е като към приключения, по-вероятно е да имаш хладнокръвие и хъс да се справяш. Искам да тренирам с деца да не се паникьосват от стрес при някакъв казус, а да го разгледат като игра, защото самата ведрина на това възприятие вече е част от решението.
Кой беше най-трудният момент в писането на тази история?
Да отсея идеите до все пак адекватно количество за детска книга и да не претрупам. Както казва моята дъщеря: “Мамо, стига, измислихме за осем книги!
Работиш с Калина Вутова за илюстрациите по тази книга. Какво ти хареса най-много в нейния стил и подход към мадам Мрън?
Калина рисува смешно и ококорено, с много енергия и движение. И с лица, които запомняш. Представях си книга с доста въздух, динамика, детайли, герои в полет, не плътни рисунки на блокове. И тя чудесно измисли как да се завихри всичко това. Освен това няколко пъти находчиво ми посочи пробойни в историята, така че в някакъв смисъл тя беше и втори редактор в сянка.
ЗА СЪТРУДНИЧЕСТВАТА И ТВОРЧЕСКИТЕ ПАРТНЬОРСТВА
Работата с илюстратори, редактори и издатели е много специфичен процес. Какво за теб прави едно творческо партньорство истински смислено?
Да има защитено пространство за свободна игра – художникът да не следва указания, а да съучаства в измислянето; редакторът да задава нови хоризонти, без задължително да посочва как да се стигне до тях – това също е творчество само по себе си. Когато имаш доверие в добронамереността на другия, си много отворен да помислиш по критиките. Затова много държа в самото начало художник и редактор да харесват текста, а не просто да е някаква работа за отмятане.
Как разбираш, че един човек е „правилният“ творчески партньор за даден проект?
Гледам човекът да е отговорен, добронамерен и умен. Добре е също като дух да носи и нещо силно различно от моя, за да додаде към творбата нови нюанси. То е като отглеждането на дете – не искам да бъда единствен модел за дъщеря си, бих искала тя да трупа различни влияния и почерци на живот.
ЗА ПИСАНЕТО ЗА ДЕЦА В БЪЛГАРИЯ
Кое е най-голямото предизвикателство да пишеш за деца днес?
Хората все ме питат: кажи сега, какво да направим, че децата да поискат да четат? Всичко наоколо е просмукано от идеята, че четенето е някаква борба, че не е интересно. Това не е много лесен и комфортен контекст за работа. Но пък трудните приключения ме привличат.
Как изглежда идеалният читател според теб – любопитен, критичен, мечтателен…?
Предпочитам да не знам. Струва ми се приклещвашо да имаш твърде точна идея кое е идеално. По-привързана съм към вярата, че всеки – в даден контекст или момент – може да се окаже идеален.
Какво би искала да се промени в средата, за да живеят детските книги по-дълго и по-ярко?
Има една тенденция, за която чета напоследък – стремеж към издаване на по-малко заглавия, но по-добре и по-дълго обгрижени. Това ми се струва смислено да се случи, защото сега книгите остаряват след месец, два.
Представям си и по-активен живот на книгите в средите на учители, образователи от всякакъв вид, психолози, защо не и лекари дори – те могат да решават много проблеми с помощта на конкретни четива, за което обаче е нужно до тях да достига структурирано информация. Например ще е чудесно да има “Читателски бюлетин за психолози”, в който всеки месец получават една плеяда от детски заглавия в помощ по различни казуси. Много по-книжен живот може да има и в места, несвързани с литература: например зъболекарската чакалня или работилница за глина, в която има и детски книги за развинтване на фантазията. Така децата ще виждат книгите, органично свързани с разнообразни житейски сфери. А представяте ли си колко ще е хубаво да има книги в малки стъклени кутийки в зоопарка!? При лисицата ще пише: “Днес лисицата препоръчва “Лиско” на Борис Априлов”, при слона: “Днес слонът препоръчва “Елмър”.” Подобни идеи биха били любопитни и за медиите, които пък така по-често има шанс да се занимават с отразяване на книги.
ЗА БЪДЕЩЕТО И ЗА ДУМИТЕ, КОИТО ОСТАВАТ
Кои книги, творци или преживявания са те развълнували най-силно напоследък?
Мемоарът на индийската писателка Арундати Рой “Mother Mary Comes to Me”. Музеят на войната и геноцида в град Мостар, Босна и Херцеговина.
Има ли тема, която от години „чука“ на вратата и чака да стане книга?
Не. Като читател и като автор търся добре написани книги, не теми. Обикновено в такива книги темата никога не е една.
Какво те кара да продължаваш да пишеш – онзи дълбок вътрешен импулс, който не се изчерпва?
Освен импулс, има и едно свързване с писането – като с човек, с когото си прекарал десетилетия. То става част от теб, определя деня ти, формира те. Макар да звучи прозаично, това е силна връзка. Времето, прекарано заедно.
Ако трябваше да опишеш творческия си процес с три думи – кои биха били те?
Проблясъци. Игра. Редактиране.
Какво би искала да каже едно дете, след като затвори твоя книга?
Наскоро едно дете в училище каза след срещата: “Госпожо Петя, дОйди утре пак!”
Разговорите с творци често остават в паметта не заради конкретните думи, а заради усещането след тях. А след разговор с Петя Кокудева остава усещането за лекота – онази лекота, която идва от хора, които умеят да гледат на света едновременно с ум и с въображение.
От нея човек научава не само за силата на играта и редактирането, но и за нещо още по-ценно – за вниманието към дребните, почти невидими изящества; за това да не се боиш да си мрънкало, стига мрънкането да е ход към решение; за дълбоката, но проста истина, че творчеството се случва всеки ден – дори когато не го наричаме така.
И макар че Петя предпочита хората да знаят по-малко за нея отвъд книгите, този разговор показва точно защо книгите ѝ се четат толкова леко, а остават толкова дълго: защото вътре има характер, свобода, нежност и онзи рядък вид хумор, който не се учи, а се живее.
С нетърпение очакваме „Най-голямото мрънкàло във Вселената“ – книга, родена от ежедневието, от дъщеря, от смях, от търсене на решения, от малки антенки вместо рога.
Създател и главен редактор на Beautyfeed.org, актриса и дигитален маркетинг специалист. Споделя ревюта, съвети и открития в света на красотата и грижата за кожата.